Порастване

МАЙСКА ВЕЧЕР

Забулена вечер, гадаеща младост,
с мечтателен шепот пристъпва едва:
- предчувствия смътни за скърби и радост
в гърдите ми ронят невнятни слова.

Зефири отбулят вълшебна съблазън,
целува я месец по тъжно лице;
- надежди възтържни и тайна боязън
отново вълнуват безсънно сърце.

И сянка припада край сянката в жажда -
преплитат се, чезнат по златни листа:
- мечта на мечтата се нежно обажда,
посреща мечтата позната мечта...

П.Яворов

Е и, какво стана с нас? Порастнахме. Станахме учени, бизнесмени,програмисти, бащи и майки. Ето ни: ставаме в 6 (че и по-рано) правим си едно кафе, гледаме да бием трафика, щрак 10 часа безмислен труд, пак трафик, готвене, приготвяне за следващия ден, бурна радост когато се изнесем някъде през уикенда... няма значение къде... където ни видят очите. Станахме сериозни. Планираме кариера, позиционираме се пред разни шефове. Искаме още и още... (не говоря за пари просто забравихме да се задоволяваме с по-малко). С нищо не може да ни се уогоди.Или ни се струва, че много работи...или че малко свободно време имаме, или много се изморявме с нашите наследници...или се ядосваме на неща извън нашия контрол. Планираме, планираме... с кого ще живеем, къде, колко време, какво ни се работи, как искам да се чуствам когато съм щастлив... и т.н.
На всичкото отгоре сме започнали да свикваме и дори да се задоволяваме с повърхностни комуникации с приятели (кой няма facebook, skype, myspace)и една друга тегоба на нашето време: instant gratification като начин на живот. Искам всичко и ако може СЕГА. СЕГА е ключовата дума. Един пример: помни ли някой как се слушаше музика с касети... слагаш ... превърташ... лентата заяде... минал си желаната песен... искаш друг албум. В дигиталния свят в който живеем всичко а на един "клик" разстояние. На моя АйПод :)) имам около 4 хиляди песни. Всичко, което някога съм слушал с малки изключения. За секунди намирам каквото искам... сменям албуми... ери. Това за съжаление се превръща в начин на живот. В един момент забелязваш, че се изнервяш, когато не всичко става толкова бързо колкото в твоя iPod.
Докато всичко това се разиграва в нашите прегрели глави забелязваме, че сме изморени 90% от времето а очите вече не блестят така и не са така ясни и вперени в хоризонта в очакване на неизвестното, на новото приключение, новата девойка - позната на наш познат, която няма да ни остави да заспиваме.

Вески ден си казваш: ще помисля, ще намеря решение на всичко включително и на въпроса с времето ....безмилостното време, което знае само едно: да минава...все по-бързо.

Защо изведнъж в този общо взето политически блог (въпреки, че това не беше идеята)пиша за такива неща. Защото видях малкия ни син, който е на 18 месеца, да разлиства Малкия Принц. Той нищо не разбира милия, но гледа и говори нещо на своя си език. Той е малкия принц сега...Малкия Принц, който до не отдавна бяхме всички ние - онези отгледани в саксия, впечатляеми, романтични и наивни българчета които се вълнуваха, мечтаеха и терзаеха. Нали логиката и философията на Малкия Принц беше базата за живот на много хора, които познавах както и основа на множество романтични заигравки.
Какво стана? Някой чел ли е "Мондо" или "Неизвестното на Земята" на Ж.М.Г. ЛьоКлезио?
Съзерцание на красотата. Наивна и истинска.

Започваме да заместваме спомените за мистиката на нашата младост с тактическите цели на нашето всекидневие. Все по-трудно се впечатляваме ... и това е част от порастването. Все по-трудно знаем кои сме и коя е всъщност нашата истинска идентичност.
След някоя година ще стане 15 години от както завършихме гимназия.

Имам един спомен: Двора на Английската, Декември, шест и нещо вечерта, червени Декемрвийски залези, Walkman Panasonic, много ама много Мarillion. Ето:


II. Mylo
Oh I remember Toronto when Mylo went down
And we sat and cried on the phone
I never felt so alone
He was the first of our own
Some of us go down in a blaze of obscurity
Some of us go down in a haze of publicity
The price of infamy, the edge of insanity

Another Holiday Inn, another temporary home
And an interviewer threatened me with a microphone
'Talk to me, won't you tell me your stories."

So I talked about conscience and I talked about pain
And he looked out the window and it started to rain
I thought maybe I've already gone crazy
So I reached for a bottle and he reached for the door
And I picked up the sleeping pills crushed on the floor
Inviting me to a casual obscenity.