Баба

Българската баба. Исках да напиша нещо за този феноменален вид. Какво ли не е казано за нея: додява, помага, едно си баба знае едно си бае., на всяка маджа мерудия...каквото и да се каже за българската баба то най-вероятно е истина. Истина е също, че в общия случай БГ бабата е запомняща се роля. Роля, която не е безлична. Присъствие, което трудно може да бъде пренебрегнато.

Може би тук е нужно да поясня, че говоря за българските баби от поколението на нашите баби, техните баби и т.н (както и за някои по-старомодни майки). От това поколоение български баби лъха една невероятна и безкрайна преданост и отдаденост на проекта деца и още повече на проекта внуци. На всичко отгоре тя не очаква много в замяна. Най-вече да е близо до децата и внуците си, да ги вижда здрави и да и радват окото.

Защо пиша всичко това? От доста време живея в чужбина и съм могъл да се обедя,че нещата в по-прагматичните общества не седят така. Да бабите се радват, бабите подаряват, бабите глезят. Няма я обаче този дъх на стария свят, който бабите от гореизброеното поколение носят. Няма я тази отдаденост. Има една невидима граница на поколенията, която се спазва. Тази граница освобождава поколенията от зависимост и им дава известна доза индивидуализъм и свобода.

Понякога не знам точно кое е добро и кое лошо. Понякога ми се иска и българските баби да се грижат за себе си и да не чакат да умрат, когато станат на 60, да пътуват, да карат коли. Понякога, обаче, знам че начина по който българската баба чувства и обича внуците си е уникален и носи нещо примитивно и суеверно, но също така вечно и хубаво.

Чудя се какви баби ще бъдат нашите връстници, жените от нашата генерация. Дали ще изчезне българската баба така както изчезнаха ценностите в България? Дали ще може препушващата, препиваща и лесно прелюбодействаща чалга генерация да запълни вакуума оставен от голямото, добронамереното, додяващо и все пак отдадено и успокояващо бабино присъствие.